Защо да дойдем на „Хубавец“?

Не знам! Но ще се опитам да Ти обясня.
Защото е приказно усещането да се събудиш сутрин от чуруликането на птичките.
Хиляди, хиляди, хиляди песни и симфонии. И никога една с една не си приличат.
Защото чувството е невероятно да седнеш сутрин на масата пред хижата-топли
мекици с кисело млако и сладко от боровинки. И всичко е домашно приготвено.
А още по-невероятно е чувството вечер до огъня. Да сложиш на шиша ред месце, ред сланинка.
Да нарежеш една салатка, да си размътиш една карловска анасонлийка, да си припалиш
тютюня от някоя борова съчка та да ти замирише на смола, па да се изтегнеш…
И човек се унася, унася, унася… И се връща назад във времето, разбира как са живели дедите
ни на Балкана и че оня нявгъшния живот май хич не е бил лош…
Защото сега има много хора скитащи по планината, но няма балканджии.
Сега имаме по хиляди снимки от всяка екскурзия, но нямаме от ония едновремешните,
единичните чернобелите, пожълтелите, дето ти топлят душата, въпреки че вече нищо се не види на тях.
Сега имаме много походи, но малко спомени от тях.
Сега имаме много удобства, но на душата ни някакси не и е удобно.
Щото уж сме в планината, уж сме там дето е безграничната свобода,
пък всъщност сме ограничени. Щото утре в 19,34ч. трябва да си слезнал,
да гониш влака, щото „тогава и тогава“-задължително си на работа.
Сега носим много повече и по-хубаво ядене, пък не ни е толкоз сладко като нявга…
Сега се веселим в много по-големи компании, но ни всъщност ни е по-самотно от всякога…
Сега ходим на много повече места, но все по-малко от тях ни впечатляват истински.
Все по рядко откриваме от ония истинските места. Дето не можеш да обясниш с думи защо ти харесват.
И за които единственото което можеш да кажеш е – „Един ден като като пукна-тук искам да ме погребът“…
ЕЛА НА ЕДНО ТАКОВА МЯСТО!


by